Ден 2 – Разходка до Пиза

Сутринта на вторият ни ден във Флоренция, след като видяхме, че денят се очертава да е чудесен, решихме да отидем на екскурзия до Пиза. На автогарата аз с отработен маниер се заех да купя билети от автоматите. Пуснах 20 еврова банкнота, при положение че билета струва 5.90 и автоматът изплю един билет, а след него и втори. Бързо прецених, че сигурно дава билети до стойността на банкнотата, но се успокоих, че така или иначе повече от три няма да даде. Оказа се, че той спря с раздаването на билети след втория. Докато се чудех какво стана, ще върне ли ресто този автомат и какво да правим с билетите, се приближи един възрастен италианец с явно желание да помогне. Проблемът ни се оказа езиков. Още се чудя как се разбрахме с него. Той ми говореше бавно на италиански, но накрая се разясни ситуацията. Оказа се, че едното от двете „билетчета”, не е билетче, а нещо като ценна книга за рестото – апаратът няма да върне и ми дава талонче, което може да се осребри на билетното гише в Пиза. Все по-запозната с автоматите за билети, купихме смело още 2 билета с по-дребни банкноти. Хубавото на жп билетите е, че нямат дата, на която трябва да се използват, а само крайна дата на валидност – след 2 месеца. Така, може, да ги купиш днес и да ги ползваш след месец. Поради тази причина на тях не пише на тях номера на влака, който ти трябва, а на светлинното табло нямаше дестинация Пиза. Поради липсата на какъвто и да е ориентир къде да отидем за изчакаме влака се огледах за помощ. Бързо намерих бюро “Информация”, където мили английскоговорящи служителки ни ориентираха, че трябва да гледаме за влака за Ливорно. Е, това, нямаше как да се сетим сами.

Маркирахме билетите на жълтите автомати по пероните, за да удостоверим, че ще ги ползваме точно днес и изчакахме влака. Пътуването до Пиза беше приятно и леко задрямващо, предвид слънцето, което препичаше през прозорците. Въобще влаковата система на Италия е много добре уредена. За целия ни престой там, ползвахме 6 влакчета и само едно от тях закъсня и то с 5 минути. Всичко е много добре синхронизирано.

Във влакчето не успяхме да намерим 3 места едно до друго и се разпръснахме, като татко отиде в друг вагон, но щом се освободи място, отидох да го намеря и го извикахме при нас.

От жп гарата вървяхме само напред за около 20 минути и стигнахме до Полето на чудесата. Малко преди него е Ботаническата градина, която е най-старата в Европа, но решихме, че днес не е деня за нея. Като цяло Пиза изглежда доста по-съвременен град от Флоренция. И там си имат Арно и мостове, но сградите и излъчването е съвсем различно.

От една малка уличка се появихме директно в средата на “Полето на чудесата”, което беше пълно с лежащи и препичащи се на слънце хора. Не чак толкова заетите, бяха се отдали на трудната задача да „подпират” или „бутат” кулата с ръце, крака и каквото могат.:)

Този целия комплекс, известен предимно заради Наклонената кула, всъщност е религиозен център. Има катедрала, баптистерий, кула, която е била предвидена за камбанария към катедралата, и гробище.

Билетите са най-разнообразни и се продават с различни възможни комбинации от туристическите обекти.

В билетния център са показани нагледно на табло. Те са примерно от вида – 1 забележителност от общо 3 изброени, 2 от 4 и т.н.

Особеното е, че кои точно 1 или 2 забележителности искаш да посетиш, трябва да се заяви на самото гише, за да ти ги маркират на билетите. Ние избрахме 2 забележителности – Баптистерия и Кампосанто – гробището. Решихме, че на Кулата няма да се изкачваме.

Баптистерий е мястото, което се свързва с ритуала на покръстването. Вътре има нещо като малък басейн, в които явно са

потапяли кръстещите си. Иначе е висока семпла сграда с чудесна акустика, която една от служителките ни демонстрира. Добре, че бях с фотоапарата в ръце, та появата й не ме изненада и успях да направя клипче.:)

На втория етаж, на мрежата на единият прозорец има внимателно изрязани правоъгълни отвори за фотоапарати. Така може да се направи чудесна снимка на катедралата, която се намира точно отсреща, явно за да приеме вече покръстените, както и на Наклонената кула зад нея.

Следваше вторият ни избор – гробището. На едно място прочетох, че това е най-красивото гробище на света и много исках да го видим. Предполагам как звучи, но това гробище, в този ден, ми изглеждаше много спокойно, слънчево и топло. Вероятно бих се радвала, ако ме погребат там някой ден, но още повече се радвам, че го видях жива. 🙂

Гробището, или поне тази част която е достъпна за туристите е нещо като голям вътрешен двор – с външна стена и колони откъм двора. По цялата вътрешна част на стената е имало стенописи, но днес са запазени малка част – доста мазилка е падала. Надгробните плочи са на пода и реално вървиш над тях. Имаше и няколко гробници покрай стените.

Сред покойниците, видяхме статуя на Фибоначи, което ме накара да се замисля какви бяха тези числа на Фибоначи; гробница на един папа, както и доста гробове на сравнително наскоро починали – от началото на 20 век, част от които бяха монаси, но вероятно имаше и други хора. Какви ли заслуги трябва да имаш, за да те положат след смъртта ти тук?

Направихме още малко снимки и тръгнахме. По пътя се отбихме в една пицарийка. Поръчахме се три пици, които бяха удивително големи и доста мазни. Накрая ни донесоха едно малко листче от тефтерче с написана сметката – 38 евро. Това беше повече от чудно като се има предвид, че пиците бяха около 7-8 евро едната. Попитахме защо така, и се оказа, че кана вода струвала 6 евро, а обслужването още 8 евро. Същата кана вода във Флоренция струваше 1-2 евро, но както и да е. Останах с убеждението, че и те гледат да прецакат чужденците. Няма касов бон, няма разбивка на сумата, просто бележка от тефтер с една сума. Стигнахме до гарата, осребрихме си “ценната книга” за рестото на билетите и си взехме билети за Флоренция.

Там, прибирайки се покрай реката, влязохме в Онисанти  – църквата на Вси светии. Онисанти е семейната църква на фамилията Веспучи (чийто член е същия онзи Америго Веспучи), както и на семейството на художника Ботичели. С нея е свързана една много романтична история и предимно заради това исках да видим тази църква.  Та, Симонета Веспучи, която е снаха в семейство Веспучи е смятана за най-красивата флорентинка от ренесансово време. Модел е на няколко художника от това време. Най-често обаче присъства в картините на Ботичели. Нейното нежно лице и рижи къдрици са в образа на Венера, от „Раждането на Венера”. Тя е и Пролетта в „Примавера”, както и Истината от „Клевета”. В Уфици открихме нейното лице в много от картините му. Повече от явно е, че е бил влюбен в нея. Уви, безнадежно. Тя е омъжена, а освен това е любовница на Джулио, брата на Лоренцо Великолепни, когото по-късно убиват по време на един заговор. За Ботичели остава само да тъгува по нея. Симонета умира много млада, на около 20. Колко кратко е живяла, но колко дълго след смъртта й образа й се е запазил. След преждевременната й смърт Ботичели пожелава да бъде погребан в краката й, за да бъде с нея поне в смъртта. Добре, че желанието му не се изпълнява скоро и той години след смъртта й я рисува.

Онисанти е интересна и с нещо друго. В днешно време принадлежи на францисканците, но едно време е била църква на една много интересна секта – умилиатите. Умилиатите са дошли от северните части на Италия – Ломбардия. Явно са били доста напредничави за времето си. Именно те са довели във Флоренция техниката за тепане на вълна с използването на вода и това много е спомогнало за последващото забогатяване на флорентинците, защото е вдигнало много производителността.  Вероятно затова й църквата им е била на брега на реката. Освен тепането на вълна, са произвеждали и стъкло.  Били са доста работливи монаси и не са разчитали на подаяния от вярващите. Направо се чудя как папата ги е легализирал. В интерес на истината са привлекли доста последователи и не случайно и фамилиите на Веспучи и на Ботичели са били привърженици на тази “секта”. Не след дълго, папата им отнема „лиценза” и те напускат Флоренция, а църквата им е дадена на францисканците.

Когато ние влязохме вътре, вече беше късен следобяд и имаше служба. Монасите францисканци изглеждаха съвсем като по филмите – светло сини избелели раса, привързани с въже около кръста, налъми и потресаващо груби пети 🙂 . Намерихме плочите на земята, указващи гроба на Веспучи, както и този на Ботичели (рожденното му име е Филипепи, така че не търсете да откриете надпис Ботичели). Разгледахме фреските по стените и пак покрай реката се прибрахме.