Ден 4 – Сан Лоренцо и библиотеката Лауренциана и други Лоренцови неща

На четвъртият ден започнахме с Орсанмикеле. Бившо тържище за зърно, по-късно превърнато в църква. По всяка от външните стени има по 3 ниши със светците, покровители на всяка от големите гилдии, управляващи града. Разбира се, гилдиите са били достатъчно богати да си наемат най-видните скулптори на Ренесанса. И, как няма да са се стараели да направят по-хубава статуя на техния светец, след като тази улица е била от основните улици на Флоренция и в тази връзка заможността на всяка гилдия е била изложена на показ. В самата църква, входа е безплатен, което е доста необичайно за Флоренция. Вътрешността й е много тъмна. Забранено е и снимането. Основната забележителност вътре е големия мраморен бял табернакъл, който представлява нещо като умалено копие на катедрала. На нейната фасада са поместени са и всички светци на гилдиите. Интересно е, че за да се направи табернакъла парите са събирани като дарения от оцелелите след чумата флорентинци, вероятно преследвани от чувство за вина. Вина за начина, по които са забогатели, и желание да благодарят, че са оцелели след “божието наказание”. Ето как едно бедствие обръща хората към религия. А предвид развитото банкерство (вкл. даването на заеми срещу лихва), което противоречи на божиите закони, нищо чудно, че тогавашните флорентинци са се чувствали гузни. За по-малките гилдии, които не са успели да си наредят светията на фасадата останало да си платят да им нарисуват покровителя по стените вътре.

След Орсанмикеле се отправихме към семейната църква и гробница на Медичите – Сан Лоренцо. Сан Лоренцо се счита за най-старата църква на Флоренция. Още на входа, на едно бюро, стоеше младо момиче, пред което имаше табелка, че се организират безплатни турове из църквата. Попитах я кога ще бъде следващата група, а тя отговори, че може да направи група само за нас тримата. Прецених, че не е удачно, тъй като тя говори само на английски и щяхме да я бавим, за да превеждам. Почнахме да си разглеждаме самосиндикално по моите схеми и разкази. Самата църква отвътре е някак семпло сива, с много картини във всяка от нишите. Разгледахме стените и докато стигнем до 2-та бронзови амвона се беше заформила малка групичка, на която момичето разказваше бързо и припряно, но се закачихме и аз да послушам, а каквото успеех – превеждах. Единият от амвоните беше в реставрация и нямаше как да го огледаме, но другия – да. Последната творба на Донатело. По това време вече е бил почти парализиран. Момичето обясни, че сегашните стенички на амвоните са правени като оградка, която да отделя олтара, но тъй като са останали недовършени са ги направили в тази форма. Ясно си личи как са добавяли панелите и снадката до вратичката на амвона. Понагласили са го, но пък е запазен. Достъпният за оглеждане амвон беше със Страстите Христови – моментите преди Разпъването, а другият е след Възкръсването. Нормално – този, който разглеждахме беше подтискащо тъжен и реален.

Точно до този амвон (левия, гледан от входа) имаше голям стенопис, изобразяващ Мъченичеството на Сан Лоренцо, покровителя на Медичите и църквата. Свети Лоренцо е представен като млад и красив младеж. Според легендите римляните го изтезавали, заради приетото християнство, печейки го на скара, той помолил да го обърнат и от другата страна, за да е изпечен равномерно. Брррр. По-късно видяхме на един от папските жезъли на папа от фамилията Медичите, че беше изобразена тази скара.

В центъра на църквата, малко след амвоните и току пред олтара е поставена плоча на Козимо Старши с надпис „Баща на Отчеството”, титла, носена от римските императори. Девойчето каза, че да има плоча, точно пред олтара е голяма чест и това е, което гражданите на Флоренция са поискали за да му отдадат последна почит. В нишата вляво е мемориалния саркофаг на Донатело, за да почива близо до патрона си. Костите и на двамата са в криптата под църквата или поне са били там според жените, които имаха ролята на охрана, преди Арно да наводни цялата крипта и вече нищо не се знае къде е било.

Самият олтар на Сан Лоренцо е много красив и установихме, че е в добре познатия ни стил pietre durа. Как предвидливо се бяхме първо запознали с този стил и после набитото ни око не го пропускаше никъде. 🙂

Вляво от олтара имаше отделна капела-гробницата на майката и бащата на Козимо Старши. Погребани са под масивната каменна плоча в средата на капелата. В една от нишите, на тавана на тъмносин фон, много реалистично е изобразено нощно небе, но с отбелязани зодиите. А, под него – разпятие на Исус. Странна комбинация.

В самата крипта под църквата имаше предимно реликварии- различни скулптурни творби, чието предназначение е да съхраняват кости от светци. Плочи по земята отбелязват къде почиват костите на Медичите. Семпла плоча на Ана Мария Луиза – последната представителка на рода, която дарява всичко на Флоренция (дворци, картини, бижута и какво ли не), с изричното условие съкровищата да не напускат града, с което осигурява препитанието на флорентинци за векове напред. Златна статуя да й направят, малко ще е.

След криптата, влязохме в Библиотека Лауренциана (и да, разбира се, че е наречена на Лоренцо Великолепни). Първо минахме през много тъмното предверие с прочутите стълби на Микеланджело. Вече си ги представям на някое мутренска къща, но вероятно мутрите не ходят из библиотеките на Флоренция за идеи. 🙂 Не беше позволено да се снима със светкавица, и като цяло беше повече от тъмно, но успяхме да прочетем обяснителната табела. Архитектурата на предверието е направена от Микеладжело и нарочно е така тъмна. В тъмни цветове, с високи двойни колони и много висок таван. Изглежда доста подтискаща, но идеята била след като читателя мине през нея и влезе в самата читалня, тя да му се стори като огромен, и просторен извор на знания, в който светлината да те залее. Самите стълби са по проект на Микеладжело, но той напуска Флоренция и работата остава недовършена. Стълбите са завършени по приготвените по неговите восъчни калъпи, от нашия познайник Аманати, който провалил мраморния блок за фигурата на Нептун пред Палацо Векио.

Влязохме в самата читалня. Вътре – окачена табелка с обяснения на италиански. Попитах тамошната девойка, която стоеше на бюро до входа къде да открием обяснения на английски и тя ме изненада с отговора  -„Ами питайте мен, аз затова съм тук – да отговорям на въпроси на посетителите”. Възползвахме се, разбира се. Добре са го уредили въпроса. В читалнята: 2 дълги реда чинове, с пътека по средата.

Прозорците от двете страни са украсени със стъклопис, но всеки прозорец си е уникален. Разбира се, в общ стил и разбира се с герба на Медичите. На повечето в долната част е отбелязана годината им на производство. Настилката на пътечката между чиновете е от средновековен теракот и имаше дебели настилки, за да не се стъпва директно върху него, като по средата само са го оставили непокрит. Доста от посетителите, обаче стъпваха отгоре и се налагаше милата девойка да им подвиква от началото на библиотеката да не го правят. Докато минем по пътечката до края на реда и аз се скарах на една мадама, а тя взе, че така се сепна и освен че веднага се премести по килимчетата, ми се извини, че е стъпала на теракота.

Отстрани на всеки чин има дървена табелка с опис на книгите. Примерно общото название на табелката е „Латинска история” и отдолу са издялани имената на книгите от този раздел по автори. Тези книги са се пазили в самата банка, на долния рафт, а на плота се отварят книгите за четене. Ако вкарате ръка вътре в банката, ще усетите металния държач на книгите. Намерихме няколко познати заглавия, вкл. “Алексиада” на Ана Комнина. Доста емисари са обикаляли по света, из църкви и манастири, за да открият останали екземпляри от антични автори. Преписвали са ръкописи, подкупвали са абати, крадели са. Всичко в името на събирачеството. Медичите са заделяли доста пари за да плащат за цялата тази организация и да се съберат тези книги.

След като се стигне до края на читалнята, има нещо като малък музей, където през дебели стъкла може да се видят екземпляри на стари книги. Имаше „Естествена история” на Плиний, много книги по медицина, включително с изображения на хирургически инструменти. Да не говорим, че имаше и сандъче с медицински инструменти. Беше изложена и Хипократовата клетва като част от медицинска книга. След този своеобразен музей, имаше магазинче за сувенири, а след него и тоалетна, за които му се е сторило дълго обикалянето.

От целия комплекс ни остана да разгледаме т.нар. “Капела на Принцовете”. Тя беше частично в ремонт, за което ни се извиняваха с табели на входа, но до тук беше дошли, нямаше да се върнем, заради това. Там в голяма осмоъгълна та зала, почти всичко облицовано в тъмно зелен и розов мрамор ми се видя доста подтискащо. Имаше картини от значими политически събития от 18 и 19 век. Олтарът -много красив, естествено – pietre dura. Таванът е с красиви стенописи.

За десерт ни остана Сагрестия Нуова (Новата ризница) на Микеладжело. Нова е защото вече има една – “Старата ризница” на Брунелески. Представлява едно сравнително малко помещение, в което са струпани поне 7 големи статуи и това доста го стеснява. Сигурна съм, че нищо не ви говори, но вътре са статуите “Ден и Нощ” и “Утро и Вечер”

Прибрахме се доста уморени в квартирата и след като си починахме малко тръгнахме към палацо Векио (аналогично с Понте Векио – Стария дворец). Това е днешната Община на Флоренция.

Там още на входа попитах момичето на информация вярно ли е, че вечер след 19.00 е безплатно и че в четвъртък се правят организирани посещения по Тайния коридор както бях прочела в един форум. Е, не е вярно. Питах лично.

Вътре започнахме обиколката от Залата на 500-те – представителната зала. Тя е имала уникалната възможност да събере стенописи едновременно на Леонардо и Микеладжело. На двамата е възможено да изобразят 2 знаменателни битки на Флоренция на 2-те дълги срещуположени стени. За съжаление единият не си довършва проекта и заминава някъде, а на другите боите му се оказват неудачни и също не се получава. Отгоре ги покриват с други стенописи на военна тематика.

Стигнахме и до Залата с картите. Целият познат до 16 век свят на географски карти. Интересно беше, но най-забавно стана когато намерихме Силистра на карта от 16 век и се казва точно така – Силистра. Леко е встрани от реалното местоположение, но това е малък кусур.

 

 

След като излязохме уморени седнахме на пейка точно до творението на Аманати. Вечерта беше много топла. Току отнякъде изникне някоя окъсняла група с водач с високо вдигнато чадърче и вземи да обяснява нещо. В 22.00 вечерта – ей такава екскурзия не ща. 🙂 Така си стояхме и се любувахме на вечерта, изведнъж започна лека музика и на стената на сградата до нас започнаха да се появяват светлини. Общо може би бяха 4-5 различни клипчета (не знам как да го нарека) -светлинни прожекции върху тази сграда. Имаше клипче с летящи пеперуди, цветя. В друго клипче на прозорците започнаха да се появяват фрагменти от черно бели филми. Все едно гледаш през прозореца какво става на улицата, с тази разлика, че си отвън. Доста приятно. Чудихме се какво им пречи на тези от НАТВИЗ вместо да бълват безработни да направят едни такива клипчета като курсов проект. Няма да е кой знае колко скъпо да се плати за тока и музиката, а е голяма атракция. Една голяма черна кутия стои на площада, а вечер – ето какво й било предназначението.

Като свърши представлението, настоях да заобиколим Палацо Векио да видим дали е отбелязно къде са стояли клетките на лъвовете, символи на Флоренция. Улицата и до ден днешен е Виа деи Леони, но специален знак нямаше. На Елеонора обаче никак не й е било лесно с тези лъвове зад двореца, и онези пияндета пред него.

Завърши и този ден. Легнахме си, гледайки тавана и слушайки шумовете от улицата си мислех, че още не мога да осъзная, че сме тук, а скоро ще си тръгваме.