Ден 3 – Дуомото, разходки и стара аптека

На третият ни ден решихме да посетим вероятно най-известния обект във Флоренция – Катедралата, т.нар. Дуомо.  Минахме покрай опашката с кандидати да изкачат купола и се наредихме на другата – за самата катедрала. Изчакахме чинно реда си и след около 15 минути влязохме. Тук, за разлика от повечето църкви, влизането в безплатно. Във Флоренция е удивително как на повечето църкви, заради артефактите в тях, се гледа като на музеи и се събира вход.

Като се влезе вътре, бързо се забелязват стълбите надолу, които водят към останките на старата църква, която се е издигала на това място – Санта Репарата. Като се слезе по стълбите, вдясно е входа към останките, а вляво е магазинчето със сувенири. Там е също и гроба на Брунелески – архитектът, създал купола.

Вътре, най-впечатляващо за мен бе украсата на купола. Ако имах силите и търпението да изкача 460 стъпала по тесен тъмен коридор, щях да видя стенописите и отблизо. Но дори сега мисля, че пак не бих се навила. Самото изкачване става по коридор между двете “черупки” на купола.

Видяхме и часовника, на който цифрите са на обратно, но така и не успях да разбера колко часа показва.

В това време установихме, че батерията на моят фотоапарат падна, а другият – после се оказа, че поради проблем в настройките, дори при леко трепване на ръката, правеше замазани снимки. Тогава обаче още не знаехме от какво е и всяко нещо го снимах по няколко пъти докато стане що годе снимка. Поради това снимковият материал рязко намаля. 🙁

След като излязохме от Дуомото, разгледахме златните врати на Баптистерия, дело на Гиберти. Гиберти е златар и печели конкурса за изработка на вратите на Баптистерия, макар да му отнема десетилетия.

Странното е, че в същия този конкурс участва и Брунелески, който разочарован от избора на “журито” заминава за Рим и започва да се интересува от архитектура. Особено е впечатлен от купола на Пантеона и начина, по който е направен. Години по-късно неговия проект печели изграждането на купола на Дуомо и ето как конкуренцията ражда шедьоври. Днес върховите творения на двамата конкуренти са на около 100 м. едно от друго. По Златните врати майка даже успя да да разпознае някои сцени от Стария завет и след известно вглеждане и аз познах – даването на скрижалите на Мойсей. 🙂 Микеланджело е казал за тези врати, че за достойни да бъдат врати на Рая. Наистина са много красиви и фини.

След това тръгнахме към горния край на Флоренция, за да видим църквата Сантисима Анунциата и бившето сиропиталище Оспедале деле Иноченти, което е на същия площад.

Докато четях за Флоренция, намерих едни интересни, но не особено популярни факти за Флоренция. Едната история беше за зазидания прозорец, покрай който се минава отивайки от Дуомото нагоре към Сантисима Анунциата. Според легендата този път е бил част от ежедневния маршрут на Козимо I. Неговите врагове решили да го убият, като убиецът е трябвало да бъде скрит зад ъгловия прозорец на едно палацо. Агентите на Козимо обаче разкриват заговора навреме и поръчителя е обесен. Този прозорец обаче напомнял всеки ден на Козимо колко е бил близо до смъртта и накрая той наредил да го зазидат. Да не му смущава спокойствието. 🙂

Стигнахме и до площадчето Сантисима Анунциата. Удивително е колко далеч изглежда на картата, а колко е близо всъщност. Дори най-отдалечените точки със забележителности на картата ми, надали бяха на повече от 30 минути пеш.

Почти централно на площада, но малко странно поставена е статуята на Фердинанд, сина на Козимо I. Докато не застанете зад нея не можете да разберете защо изглежда не на място. Направена е така, че Фердинанд да гледа към Дуомото. Допълнителен колорит й придаваше простряното по перилата, които я обграждаха, пране.

Площадчето е малко и явно наоколо имаше училище, защото доста ученици стояха по стъпалата на сградите и си хапваха обяд от кутия. Основна забележителност е Оспедале дели Иноченти (превежда се като Болница на невинните, но всъщност си е сиропиталище), открито през далечния 16 век. Изграждането му е част от благотворителната дейност на една от богатите гилдии в града. Самият приют се явява нещо като първия досег на Медичите с изкуството. Самият Джовани ди Бичи – главата на фамилията, участва в обсъждането за изграждането му.

За да запазят живота на изоставените бебета, флорентинците са поставили първо един купел, в които родителите да оставят децата, за които не могат да се грижат. След това са направили врата с отвор, с който имало хоризонтално лежащо колело и звънец. Така родителите, които искат да си изоставят детето, но искат и това да стане анонимно, го слагат на колелото, завъртат го вътре и дръпват звънеца, за да известят сестрите, че имат доставка.  Доста практично.

Поседяхме малко на стълбите на припек, напълнихме си вода и тъкмо да се наканихме да влезем в църквата Сантисима Анунциата и я затвориха под носа ни  – беше станало 12.00, а след това отваряше чак в 16.00.

Явно нямаше да можем да я видим.

На връщане решихме да се отбием в Музея на техниката pietre dure – нещо специфично флорентинско. Това е изкуството да се създават картини в най-общ смисъл с полускъпоценни камъни.

В моите предварителни разпечатки с работни времена на музеите беше отбелязано, че билета е 2 евро и затова останах много изненадана когато ни поискаха 12 евро за тримата за вход. На табелата за цените пишеше само на италиански, но видях цената от 2 евро и попитах девойката  – а тази цена, за кого е? Отговорът беше – „А, тя е само ако сте от Европейския съюз”. Е, от ЕС сме, за какви ни взема. 🙂 Показахме лични карти, за да докажем и накрая се оказа, че тъй като татко е над 65г., е безплатно и в крайна сметка платихме общо 4 евро.

Музейчето е много малко, на 2 етажа. Всъщност това е бившата работилничка. След като Козимо прави Уфици, синът му Фердинандо мести майсторите тук. На втория етаж са запазени работните места – с машините,  инструментите и материалите /слайдове от различни полускъпоценни камъни/.  На много места в църквите или дворците, вкл. и в Капелата на принцовете, видяхме тази техника, приложена към олтари, маси, скринове и др., но се чудя дали ако не бяхме отделили време да разгледаме тази бивша работилничка, щяхме така бързо да я отличаваме. В самия музей имаше картина с бои и до нея същата с полускъпоценни камъни. Гледах ги много отблизо, но не успях дълго време да разбера коя картина как е направена. В музея е позволено да се снима, но заради витрините и заради проблема с чувствителността към трептене на фотоапарата не станаха хубави снимки. Имаше и масички, чиято горна плоча е като картина от тези камъни. Какво ли е усещането да си пиеш сутрешния чай на такава масичка? 🙂

Следобяд се отправихме към централния пазар на Флоренция  – Меркато Чентрале. По пътя минахме покрай Сан Лоренцо – фамилната църква на Медичите, но тя не работи следобяд, и я оставихме за друг ден. Улицата до пазара беше като битак – отляво и отдясно чернокожи и азиатци продаваха какви ли не неща – пластмасови и стъклени джунджурии, кожени изделия, сувенири и т.н. Най-заслужаващо да се купи ми се стори, че е ленена престилка за готвене, на която на място ти избродират името или каквото си искаш. Самият пазар имаше закрита и открита част. Закритата част е нещо като халите в София – продават меса, риба, сирена, подправки, вино и др.  Малките бутилчици с лимончело тук бяха на половин цена, от тази в центъра. Ако ще купувате нещо  – това е мястото. Външната част е като голяма шатра, в която продават плодове и зеленчуци.Ние като отидохме вече раздигаха стоката.

След като огледахме пазара, се спуснахме надолу към автогарата и доминиканската църква Санта Мария Новела, която се намира до нея. Не знам защо предварително бях решила, че няма нужда да влизаме вътре, но като стигнахме там  -променихме решението. Влиза се през вътрешен двор и по мое мнение – тази църква е най-добре туристически уредената във Флоренция. Табелки на английски и италиански пред всеки стенопис – с кратка историйка. Много добре направено. Разпятието на Джото виси от тавана някъде по средата на църквата. В интериора ясно се вижда как архитектите са се опитали с оптическа измама да издължат църквата. Колкото повече колоните отиват към олтара, толкова по-нагъсто са наредени.

Може и да мислех да пропуснем доминиканската църква “Санта Мария Новела”, но в аптеката на доминиканците много държах да влезем. От информационното бюро за туристи, което е буквално залепено за самата църква се опитаха да ни подведат и ни пратиха в друга аптека, но след известно лутане най-накрая я намерихме. Трябва да се опитате да обиколите църквата. Горе-долу на гърба й ще видите една малка тъмносиня тента, която показва входа към аптеката.

А, там влизаш в дълъг тесен коридор с килим и завеси. Дори да имаш съмнения къде си попаднал, мириса на лавандула и билки, който те удря, премахва всякакви съмнения. Този коридор ни отведе до централното фоайе, където много шишенце изпълват дървените шкафове. Има голями листи от плътна хартия на различни езици с историята на аптеката и асортимента, който предлага. Взехме си по един лист на руски за спомен. След централното фоайе, където май предимно продаваха парфюми и сапуни, навътре има и други стаи – в една преходна стая продават торбички с билки, в друга искрящо бяла – чайове. В дъното попаднахме в стая с различни лечебни екстракти, вкл. такива за сваляне на холестерол и оправяне на други болежки. В пътеводителите пишеше, че аптеката е от 12-ти век, но се заприказвахме с едната продавачка и тя каза, че е от 1642г. и я попитах защо има такова разминаване. Тя поясни, че тогава е почнало фабричното производство, а преди това монасите са правили лекове предимно за себе си. За подаръчета ни препоръча едни бонбонки в метална кутийка, които били втория произвеждан масово артикул и се правели от 1643г. както и вода Санта Мария Новела. И двата артикула отпускали нервите и служели за леко успокояване.

След като най-накрая разгледахме и аптеката, се прибрахме пак покрай реката. Вече се стъмняваше, но аз бях много доволна от деня. В плановете ми влизаше всеки ден да видим поне едно място, което не е музей, катедрала или галерия.