Ден 1 – Пиаца Синьория и други

Сутринта беше много слънчева, лазурна, въздухът – лек щипещ, а ние пълни с ентусиазъм. Минахме през прочутия Понте Векио /Векио-стар; Стария мост/, за да се озовем в централната част.

Сутринта дюкяните тъкмо отваряха и нямаше много хора. Малка тълпа около бюста на Челини, но снимките рано сутрин не стават на това място, защото хората остават в сянката. Изключително прозорливо от страна на Козимо да махне рибарите и месарите от дюкяните по моста и да доведе бижутери. Хем бижутерите не чистят риба и не хвърлят отпадъци в реката, хем по-голям наем ще им взема, хем няма да му мирише на височайшия нос докато минава по коридора Вазари, над моста.

Поразходихме се покрай реката по посока на галерия Уфици и скоро излязохме на малкият и асиметричен площад – Пиаца Синьория. Малко странни са обстоятелствата по образуването на този площад. Собствениците на земята, върху която е изграден площада са изгонени заради политическите си убеждения от града и имуществото им, включително земята конфискувано. Всичко е оставено да тъне в разруха като назидание за другите. И за капак на всичко, като жест на максимално унижение част от земята е павирана – дори да се върнат, да не могат да си построят сграда. Интересно беше, че видяхме статуя на един Уберти – представител на фамилията, собственик на земята,на фасадата на Уфици, откъм реката. Явно в по-късно време са решили да ги почетат все пак.

На площада разгледахме конната статуя на Козимо I и по-специално релефите по пиедестала, които показваха ключови моменти от биографията му. Статуята удивително напомня на тази на Марк Антоний на Капитолийския хълм, но желанието на великите да се асоциират с римските императори е обяснимо. Разбира се, фонтана на Нептун е отново в прослава на същия Козимо, но този път като морски военачалник. Тук, в ролята на Владетеля на моретата.

Фонтанът е дело на скулптора Аманати, а за статуята има кратко стихче, звучащо на български приблизително като “Аманати, Аманати, какъв хубав мрамор похаби ти”. Версията е, че Микеланджело го измислил като видял готовата статуя на Нептун. Смешката с “Аманати, Аманати…” се повтаряше много пъти през следващите дни.

На входа пред Палацо Векио (Стария дворец) има копие на прочутата статуя на Давид на Микеланджело. Тази, чийто оригинал решихме, че няма да отидем да видим. Давид, според всички изкуствоведи е шедьовър, първата гола статуя след Античността и т.н. Добре, че прочетох в някои от пътеводителите, че неслучайно ми се вижда нещо сбърканo в нея и не e чак такъв шедьовър – главата му била непропорционална на тялото. За това обаче си имало обяснение. Статуята било предвидено да стои на фасадата на катедрала, т.е. би трябвало да се гледа отдолу нагоре и тогава вероятно ще изглежда симетрична.

Отдясно на Палацо Векио е Лоджия деи Ланци (Лоджията на ланците). Лоджия е нещо като навес с колони. Този специално е направен, за да има къде да се провеждат церемонии в случай, че навън вали. По късно там се настаняват ланцерите, швейцарските наемници, личната гвардия на Козимо I. И затова и е останало Лоджия деи Ланци. Съпругата на Козимо – Елеонора настоява да се махнат от Палацо Векио. Пред двореца пиянските изцепки на наемниците, зад него – клетките на двата лъва, символите на републиката – с цялата си миризма, ревове и шумове. Затова и се преместват в “нашето” палацо оттатък реката- Палацо Пити.

Тръгнахме по посока Дуомото /градската катедрала на Флоренция/. В това време срещу нас се зададе дълга и пъстра процесия с актьори в средновековни костюми и с много барабани, които имаха монотонен и направо страховит ритъм. Видяхме мъж и жена, благородници, след тях човек, облечен в черно, който не знам защо реших, че ще е Савонарола и бързо последвахме процесията обратно към Пиаца Синьория. Оказа се, че сме попаднали на годишния празник на Общинската полиция на Флоренция и тези актьори не пресъздават реално живели личности, а просто са събирателни образи.

На площада имаше кратка церемония и после полицаите, по-голямата част, от които май бяха жени, влязоха с маршова стъпка в Палацо Векио. Ние ги последвахме, но разгледахме само вътрешния двор, тъй като на горния етаж имаше церемония. Отбелязахме си да дойдем друг път, за да разгледаме всичко.

Пак тръгнахме да се разхождаме, този път в срещуположна посока и хоп процесията пак се появи. Този път бяха само актьорите – полицаите след тях вече липсваха.

Изчакахме я да мине и попаднахме на площадчето с прословутия бронзов глиган, а точно до него продаваха и сандвичи със шкембе. Да купя на татко сандвич със шкембе без да му казвам какво е, беше една от изненадите ми за него. Той обаче бързо позна какво има, но пък и сандвича му хареса. Имаше нещо като магданозена паста и шкембето сякаш не се усещаше особено. 🙂

Следобяд се разходихме по Виа Романа (улицата, минаваща пред Палацо Пити) да намерим по-голям супермаркет, който си бях отбелязала на картата още от София.  Оказа се доста далеч и с тесен вход и за малко да го подминем.  Местните явно си пазаруват от него. Имаше си всичко необходимо. Напълнихме торбите и се върнахме да ги оставим в квартирата.

След като похапнахме, излязохме отново. Това му е хубавото да не си обзързан с група. Избирахме си обектите според силите и времето. За следобяда бяхме оставили района от нашата страна на реката.

Времето беше приятно и топло есенно. Следвайки реката, тръгнахме към църквата “Санта Кроче”. Покрай реката имаше много красиви сгради. Попаднахме и на градската библиотека. Накрая намерихме и “Санта Кроче”. Това е своеобразния пантеон на Флоренция. В “Санта Кроче” са погребани много от известните флорентинци – вкл. Галилео, Макиавели и Микеланджело. Докато четох за тази църква ми направиха впечатление две неща. Първо тя е издигната сравнително скоро след смъртта на св.Франциск от Асизи.

Същият, босоног и скромен човек, изоставил богатството, в което се е родил, за да проповядва. И този, според който свещениците трябва да проповядват по улиците и че не трябва да имат никакво имущество. Очаквано намира доста поддръжници сред бедняците, както и сред жените. Вероятно с разрастването на популярността му, папите решават да канализират потенциално обезпокоителни народни движения, с издигането на голяма и пищна църква, пренебрегвайки повелите на св.Франциск. В музея към църквата се пазеше част от расото и връвта, използвана за колан от св.Франциск, сякаш да покажат, че все пак имат нещо общо с него.

Другото интересно беше свързано с гробницата на Данте, която е празна. Данте е изпратен в изгнание в Равена заради политическите си убеждения. Мечтае обаче някой ден да се завърне във Флоренция, но за съжалание това така и не става.
Според легендите след като Микеладжело умира в Рим, флорентинците открадват тялото му по нареждане на Флорентинския херцог, за да го погребат във Флоренция. След като новината се разнася, жителите на Равена се уплашили, че ще дойдат и за тялото на Данте и сложили охрана пред гроба му. Това предотвратило кражбата. Колко ли трябва да държиш на достойните и известни свои съграждани и да се гордееш с тях, за да предприемеш такава авантюра?!

На централно място в Санта Кроче видяхме грубовата статуя, поразително приличаща на Статуята на Свободата в Ню Йорк и от случайно минаваща екскурзоводка научихме, че именно тази е използвана за прототип.  Туристите бяха английско-говорящи, така че правдоподобността на това твърдение поставям под съмнение въпреки силното подобие.

Гробницата на Микеланджело е много изящна. Постарали са се да покажат с какво е известен и с какво е допринесъл, че да бъде почетен. Тази на Галилей е по същия модел. Освен гробниците, ни впечатли и релефа на Донатело “Благовещение”. Това е най-семплата комбинация от цветове по тази тема, която съм виждала – сив камък и злато.

След “Санта Кроче”, решихме че имаме още сили и можем да минем реката и да се опитаме да стигнем до Пиацале Микеланджело. Там по всеобщото форумско мнение е най-красивата гледка към града. Стори ни се доста нависоко, но тръгнахме.

Следвахме табелите, изкачихме една стръмна улица и после малко стъпала и с почивки и посяданки тук-там и се добрахме до горе. Форумците са били прави. Гледката е чудесна и тъй като стигнахме там по залез, беше вълшебна. Реших, че това е чудесен край на един чудесен ден. Но след като направихме много снимки и решихме да си тръгваме, видяхме табелите за църквата “Сан Миниато” и решихме да направим още малко усилия и да се изкачим още 100 метра нагоре. В историята има момент когато Козимо Старши е много притеснен, че противниците ще го убият и ще конфискуват богатството на фамилията. Тогава прехвърля много пари на банката към клоновете им във Венеция и Рим, прехвърля стока към други градове и прави всичко възможно дори с него да се случи нещо, инвестициите на Медичите да останат непокътнати. Част от парите си дава на съхранение на монасите от “Сан Миниато”, като се надява, че враговете му няма да посмеят да ги вземат от тях, тъй като по това време Медичите са папските банкери, а църквата е под владението на папата, а с папата никога не е добре да си в конфликт, особено в онези мрачни времена. Там, в подземието попаднахме на ежедневното пеене на монасите. Чак случайно не стана, знаех кога пеят, но мислех, че вече са приключили. Стигнахме почти час след обявеното начало. През летните месеци, вкл.октомври е от 17.30, а през зимните от 16.30. В каменното подземие, на лампи с вид на свещи, няколко монаси в бели дрехи пееха на латински  в полукръг. Можете да си представите кънтенето на гласовете им и приглушената светлина. Много ми хареса. Хубавото е, че имаше столчета, на които да поседнеш и да се полюбуваш на спокойствие. Останахме до края. Не можеше да се снима, но някак и не прилягаше на ситуацията. Не се сетих да пусна фотоапарата на видео, за да се запишат песнопенията.

Все още замаени, поседнахме горе в самата църквата, която напомняше донякъде на православна – няма я тази пищност и разкош на католическите църкви. Точно до пейките, които бяхме избрали, забелязахме, че каменния кръг на пода показва всъщност зодиакалните знаци. В следващите дни на много места, в много други църкви ги виждахме отново и отново.

Отвън, до църквата имаше аптека на монасите. Влязохме да разгледаме, но имаше предимно сувенири, пакетчета с билки и мед от евкалипт. И гледката от “Сан Миниато”  е хубава.

Вечерта се върнахме в квартирата и съседката, явно възрастно бабе крещеше нещо на един мъж – по наша преценка по-млад. Всичко да ни е италианско. 🙂 Добре, че не продължи дълго. Така приключи първият ни ден във Флоренция, а ние събрахме много емоции. Всъщност този ден беше единствения, в който планът ми с това какво да видим, се осъществи напълно.