Това е пътепис за една моя сбъдната мечта – да посетя Флоренция. В сбъдването включих и родителите си, за да ги зарадвам и тях. Всички лица и събития са действителни, а всички впечатления – субективни. Участниците в това пътешествие сме мама, татко и аз. Поводът – официално: n-ти рожд.ден на мама, неофициално – тъсех си причина, за да си осъществя мечтата. 🙂
Организационни въпроси:
- Билети – от Wizz Air по направлението София – Форли – София, купени около 4 месеца по-рано.
- Квартира намерих от homelidays.co.uk
- Помощни сайтове: Използвах сериозно trenitalia.it за да разуча разписанието на влаковете от и до Флоренция, както и до Пиза; google.maps – за да придобия представа за разстоянията и обектите; tripadvisor – за ценни съвети за пътешественици – предимно за места за хапване и супермаркет; сайтовете на музеите- за да проверя раб.време и цени на билетите, www.yr.no – за прогнозата за времето; както и много други сайтове като Wikipedia и Youtube за да изчета и изгледам много неща за Флоренция
- Резервации за музеи: Само за Уфици – месец по-рано. Решихме, че в Академията няма да ходим. Чак такива ценители, които да различат истинския Давид от копието на площада – не сме. А за другите музеи – нямаше нужда.
- Книга – „Медичите, кръстниците на Ренесанса”. Тази книга не е исторически роман. Написана е увлекателно, но е строго историческа. Няма измислени персонажи и събития. В библиотека или книжарница я търсете в раздел “История”, а не на “Исторически романи”.
- Джобна карта на Флоренция, озаглавена “Ренесансова Флоренция”.
Предисловие:
Въпреки, че никога не съм ходила лично, изобщо не одобрявам екскурзиите от вида – 6 града за 7 дни, защото смятам, че така нищо не може да се види и осмисли и се губи повече време в път, отколкото в разглеждане. Именно затова вече за втора година процедираме по следния начин – избираме град, в който има много за гледане и си отделяме няколко дни. Миналата година беше Рим, тази – Флоренция. Живот и здраве – догодина някой друг. За Флоренция си заделихме 6 пълни дни. Отделно от тях 2 полудни за път. Подготовката отне месеци – аз да изчета сайтове за цялостната организация, както и да се запозная с историята на града. И тримата пътешественици прочетохме предварително книгата за Медичите, за да знаем какво ще гледаме, а не следварително както някои от тях направиха с историята на Рим. :). Така, запознати и заредени с очакване преминаха няколкото месеца, докато настане време за пътуването.
Пътуването
Добре, че полетът беше в нормално време, по обяд, та имаше време да се наспим добре и да се приготвим. На летището минахме митническа проверка и зачакахме самолета. Дойде време да ни извозват до него и хората се струпаха в готовност към изходите, но така и не се появяваше никой от служителите на Уиз. Останаха 5 минути до полета, но пътувалите и друг път успокоиха, че винаги има закъснение. Оказа, че самолетът, с който ще летим ние, още не е кацнал. Излетяхме само с 30 минути закъснение, което показа доста добра организация от страна на екипа на Уиз. Редовно пътуващите казаха, че винаги става така и е крайно време да се обяви официално за час на излитане 13.00, а не 12.25. Полетът беше най-кошмарния в живота ми– непрекъснато пропадахме във въздушни ями. На моменти имах чувството, че главата ми ще пръсне и от слепоочията ми ще се разплиска кръв. Летяхме през гръмотевични облаци, преминахме през буря, около нас се виждаха светкавици. Полетът продължи повече от 2 часа, вместо обявените 1 час и 40 минути. Осъзнахме, че изтърваме влака, който бях предвидила да ни закара до Флоренция, но се успокоявах, че имам разписанието за по-голям диапазон от време и ще се оправим.
Форли е малко летище на около 40 км. от Болоня. След като кацнахме се установи, че на летището няма нито едно такси. Не знам дали се дължеше на явно доскоро валялия дъжд или на нещо друго. Нямаше и автобус -другата алтернатива за придвижване до жп гарата. Появи се един частен автобус, който искаше по 3.5 евро на човек (вместо обичайните 1.5 евро), но нямахме избор. Шофьорът изчака докато автобуса се напълни до своя предел, което включваше освен пътниците от нашия самолет и румънците, които кацнаха след нас, и чак тогава тръгна. В автобуса се запознахме с една жена от България, която пътуваше до Римини. Като стигнахме до гарата на Форли, тя ни помогна да си купим билети за Фаенца от автомат, защото на гишетата се извиха големи опашки и щяхме много да чакаме. От предварителното си проучване установих, че най-евтино е да се направи връзка през Фаенца, малко градче, съвсем близо до летището, както и да се пътува с регионален влак. Имаше и супер бързи и експресни влакове, но цената на човек в посока беше по 33 евро, а с регионалния е 6 евро. Разликата във времето на пристигане е около 20 минути, така че реших, че не си заслужава. Така и направихме –купихме билет за регионалното влакче за Фаенца– идеално си пасна и на време -имахме точно 20 минути, за да се качим. Всъщност Фаенца е първата възможна спирка като се тръгне от Форли. Стига се за по-малко от 10 минути. Билетните автомати явно не могат да продават билети за други две гари (примерно Фаенца – Флоренция), а само от мястото където си – Форли, в нашия случай, до друг град.
Първа среща с Флоренция
Фаенца е малка гара и щяхме да имаме предостатъчно време да си купим билети до Флоренция от гише. Автоматите за билети са много удобни и приличат и работят малко като банкоматите -избираш дестинация, даваш нужното количество пари и получаваш билет.
Регионалните влакчета ни изненадоха със своя приветлив и уютен вид. Пътуваха предимно работещи хора или ученици, от околните села. По пътя минахме покрай много живописни селца, както и през безкрайно много тунели. Към 18.00 стигнахме до Флоренция. Явно беше валяло през деня и целият град беше топъл и влажен и с онази особена светлина, която озарява всичко след дъжд. Това, с комбинация с настъпващия залез, направи прекосяването на Арно, приказно. Квартирата, която бяхме избрали се намира в т.нар. квартал Олтрарно – “оттатък Арно”, аналогично на Траставере -“оттатък Тибър” в Рим. Временният ни дом се оказа наистина много близо до реката. Хазайката, Лаура, ни чакаше там, за да ни даде ключовете. Разведе ни набързо из апартамента, за да покаже кое къде е и как работи, подари ни за добре дошли местни бисквити с бадеми, отбеляза на картата най-близките супермаркет и интернет кафе и си тръгна.
Апартаментчето беше в сграда от 1500г. Три етажа, три апартамента, високи стъпала, с въженца, с които да се придърпват уморените обитатели, връщащи се от обиколки. 🙂
Вътре таваните бяха с дървени греди, а пода навсякъде с теракотени плочки – лесно за чистене.
За да имат повече прозорци, по средата на сградата имаше “вътрешен двор”. Това е много силно казано. Представете си, че е средата на една правоъгълна сграда има изровен отвор, който преминава от последния до първия етаж с размери около два на два метра. Така прозорците на кухнята ни гледаха към прозорците на банята. Но пък имаше прозорци. 🙂 В апартамента всичко беше на газ, което аз за първи път виждам на живо. Стените – каменни. Вратите нямаха каси, а резетата директно влизат в стената. Дори вратата на тоалетната беше с такъв тип резе. За входната пък да не говорим. Резе в стената, шиш в пода и тавана и една подпорка от стената към средата на вратата. Направо се чувствахме като в средновековна крепост. Хазайката се беше погрижила за всичко. В квартирата имаше всякакви консумативи – подправки, препарати за пералнята, игли и конци, както и филми, вкл. и анимационни за деца, книги, пътеводители на основните езици, карти с автобусните линии и какво ли не. Много приятно бяхме изненадани.
Добре заключени
Набързо отскочихме до най-близкия магазин, сблъсквайки се почти челно с огромната и малко подтискаща сграда на Палацо Пити. Уличката на квартирата ни излиза точно срещу централния вход на Палацото, а и супермаркета и интернет кафето са на улицата, минаваща покрай входа му. Объркахме посоката, но вървейки по улицата, забелязах името на една тратория, за която бях чела хубави отзиви в TripAdvisor и беше от отбелязаните на картата ми.
Купихме разни неща за закуска, но хлябът беше ужасно твърд. Взехме нарязан, който ни се стори малко по-мек. Върнахме се и хапнахме набързо. Опитахме и от бисквитите с бадеми от хазайката и о, ужас – и те бяха камък. В следващите дни обаче свикнахме с твърдостта им и накрая вече ни станаха любими.
Легнахме си готови за подвизи на другия ден.